Неспирните процеси на глобализация и бурното развитие на електронната търговия са само едни от причините за все по-често срещаните правоотношения с международен елемент. Стремейки се да отговори на обществената нужда от конкретна регулация, Европейският съюз непрестанно модернизира и актуализира своето законодателство. Именно поради тази причина при приемането на Регламент 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела се постави въпроса за огромното значение на пророгационните споразумения в частните правоотношения с международен елемент. Като висша форма на автономия на волята[1], възможността страните да определят компетентния съд, който да реши бъдещите спорове по между им, следва да бъде достатъчно достъпна, но същевременно и ясно регулирана, за да се сведе до минимум възможността за злоупотреби и да се постигне максимална защита интересите и на двете страни в правоотношението.
Регулация на формата на пророгационното споразумение по граждански и търговски дела по отношение на държави членки на ЕО се съдържа още в Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела от 1968 г., чието тълкуване е предоставено на Съда на Европейските общности. В чл. 17 от Конвенцията е предвидено, че волята на страните, чрез която избират компетентен съд да реши възникнал между тях спор (или спор, който може да възникне във връзка с конкретно правоотношение), следва да бъде обективирана в писмено споразумение или устно такова, за което да са съставени писмени доказателства. По-нататък уредбата на пророгацията на компетентност се изменя с Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Съобразявайки нуждите на все по-бързо разрастващите се икономически отношения, с уредбата в чл. 23 от Регламент 44/2001 г. се създават две нови форми на пророгационното споразумение, освен вече познатите ‑ писмена и устна, потвърдена с писмени доказателства. Споразумението може да се сключи във форма, която е съобразена с практиките на страните, а в международната търговия ‑ във форма, която е съобразена с обичая, който за съответната дейност е всепризнат и широко приложим. За да се отговори на промените в обществото, продиктувани от комерсиализирането на международната мрежа в средата на 90-те години, с параграф 2 на чл. 23 за първи път всяко общуване по електронен път, което осигурява траен запис[2] на споразумението се приравнява на писмена форма.
Въпреки че чл. 23 от Регламент 44, който многократно се тълкува от Съда на Европейските общности, подробно излага условията за действителността на споразуменията за избор на съд, съществуват неясноти относно изчерпателния характер на тези условия. Проучването на Комисията относно прилагането на Регламент 44 показва, че в някои случаи съгласието на страните е предмет не само на уеднаквените условия, изложени в регламента, но също така, на субсидиарно националното законодателство, определено с позоваване на lex fori или на lex causae. Това води до нежелани последици, изразяващи се в обстоятелството, че споразумение относно избор на съд може да бъде счетено за действително в дадена държава-членка и за недействително в друга. Тези резултати са причината при приемането на Регламент 1215, разпоредбата относно пророгацията на компетентност да бъде изменена, като бъде добавено изискването пророгационното споразумение да отговаря на материалноправните изисквания за действителност съгласно правото на държавата членка, чиито съдилища са избрани за компетентни[3].
Към настоящия момент чл. 25 от Регламент 1215 урежда пророгацията на международна компетентност като възможността „страните по едно правоотношение, независимо от местоживеенето им, да се договорят, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, като този съд или тези съдилища имат компетентност, освен ако споразумението е недействително по отношение на материалната си действителност съгласно правото на тази държава членка. Уреденото в чл. 25 от Раздел 7 на Регламент 1215/2012 споразумение за пророгация на международна компетентност следва да отговаря на следните формални изисквания. Съгласно пар. 1 Споразумението за предоставяне на компетентност се сключва:
а) писмено или устно, потвърдено с писмени доказателства;
б) във форма, която е съобразена с практиките, които страните са установили помежду си; или
в) в международната търговия, във форма, която е съобразена с обичая, който страните познават или е трябвало да познават и който в тази търговска дейност е широко известен на страните и редовно се съблюдава от страните по договори от вида, приложим в конкретната търговска дейност.
Пар. 2 конкретизира, че всяко съобщение чрез електронни средства, което осигурява траен запис на споразумението, е равностойно на „писмена форма“.
Макар на пръв поглед ясно разписани, формалните изисквания към пророгационното споразумение са предмет на редица производства пред Съда на Европейския съюз.Анализирайки някои от решенията на СЕС, които вземат становище по въпроса за формата на пророгационното споразумение могат да се изведат някои основни положения, от които съдилищата на държавите-членки следва да се ръководят при преценка за наличието на поставените с Регламента изисквания за форма на пророгационното споразумение по граждански и търговски дела.
Писмена форма
На първо място, съгласно практиката на СЕС по отношение на чл. 23 от Регламент 44/2001, разпоредбите за пророгация следва да бъдат тълкувани стеснително. Причината за това разрешение е, че те изключват общата компетентност на съда по местоживеене на ответника, така и специалната компетентност на чл. 7, чл. 8 и чл. 9 от Регламента[4].
СЕС намира, че изискванията за форма, сдържащи се в чл. 25 от Регламент 1215/2012 имат за цел да гарантират, че между страните действително е постигнато споразумение, с което те възлагат на определен или поне определяем съд на държава членка да решават всякакви спорове, които са възникнали или могат да възникнат във връзка с определено правоотношение. В този смисъл е и установеното в решенията на СЕС тълкуване на чл. 17 от Брюкселската конвенция от 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решение по граждански и търговски дела, че сезираният съд задължително трябва да прецени на първо място дали клаузата, от която черпи компетентността си действително е била предмет на съгласие между страните, което трябва да е изразена ясно и точно[5].
Целта на тези постановки е да се гарантира в максимална степен защитата интересите на страните и да се сведе до минимум възможността да има успоредни производства, както и да се гарантира, че в различни държави членки няма да се произнасят противоречащи си съдебни решения.
Устна форма
Проблеми при изследване на въпроса за спазване на изискванията за форма на пророгационното споразумение могат да възникнат, когато волята на страните не е категорично обективирана. Така например в свое решение СЕС се произнася по въпроса „Може ли да се счита, че изискванията за форма на споразумението за избор на компетентен съд са спазени, когато при устно сключване на договор за покупка, продавачът е посочил, че той смята да договаря при своите общи условия за продажба и когато след това е потвърдил писмено този договор на купувача, като е приложил към това потвърждение своите общи условия за продажба, съдържащи клауза за подсъдност?
В този случай СЕС приема, че става въпрос за продажба, сключена без никакво познаване на съществуването на общи условия за продажба. Очевидно, че клауза за компетентност, която може да е неразделна част от тези общи условия, не е била предмет на договор, сключен устно между страните. По-късното съобщаване на общите условия, съдържащи една такава клауза, не е способно да измени договорените между страните условия, освен ако тези условия водят до изричното ѝ писмено приемане от страна на купувача. Фактът, че купувачът не е направил възражения срещу потвърждение, дадено едностранно от другата страна, не означава приемане, що се отнася до клаузата за подсъдност[6].
Действително с това си разбиране СЕС поставя по-високи изисквания при решаване на въпроса за валидност на пророгационно споразумение, отколкото при преценката за наличие на самата търговска сделка изобщо[7]. В някои от по-новите си решения СЕС може би прави лек отстъп от това си тълкувание. Произнасяйки се по въпроса дали „техниката на т.нар. „съгласие чрез кликване“ (“click-wrapping”) отговаря на изискванията при общуването по електронен път по смисъла на чл. 23, пар. 2 от Регламент [Брюксел I]”, в мотивите си на цитираното Решение на Съда на ЕС от 21 май 2015 г. ‑ Jaouad El Majdoub v CarsOnTheWeb.Deutschland GmbH, по дело С-322/14, СЕС приема, че пророгационно споразумение, съдържащо се в общите търговски условия на продавача, обвързва купувача, когато преди да извърши покупката, купувачът трябва да се съгласи, чрез отметка в съответната кутийка с тези общи условия. Важно според мен да се отбележи тук е, че в представения пред СЕС казус, сайтът на търговеца е организиран така, че маркирането на кутийката не води до автоматичното отваряне на документа, съдържащ общите условия на продавача, а е необходимо допълнително кликване върху предвидена за целта хипервръзка. Отчитайки, че изменението на чл. 23, пар. 2 от Регламент Брюксел I спрямо разпоредбата на чл. 17 от Брюкселската конвенция е сторено, за да се отчете развитието на нови съобщителни технологии и след граматическото му тълкуване, СЕС приема, че регламентът изисква да е „възможно“ да се осигури траен запис на споразумението за предоставяне на компетентност, без значение дали купувачът действително е записал трайно текста на общите условия, преди да направи отметка в съответната кутийка, че е съгласен с тези условия, или пък след това. Целта на тези разпоредба е да се приравнят някои форми на електронно общуване на писмената форма, за да се опрости сключването на договори по електронен път, тъй като съответната информация се предава и когато е достъпна на екран.
СЕС отбелязва, че тълкуването на чл. 5, пар. 1 от Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 1997 г. относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние[8], не може да бъде отнесено към разпоредбата чл. 23, пар. 2 от Регламент Брюксел I, защото текстът и целта на чл. 5, пар. 1 от Директивата, а именно защита на потребителите, се различавали от тези на чл. 23, пар. 2.
Това тълкувание на СЕС, би могло да създаде няколко спорни момента. Очевидно е, че и двете разпоредби имат защитна функция и целят осигуряване на максимална закрила интересите на правните субекти ‑ потребителя и сключващия пророгационно споразумение. Мисля, че тълкуването на чл. 5, пар. 1 от Директивата и изискванията спрямо пророгационното споразумение, сключено от потребител /общите – чл. 23 и специалните – Раздел 4 на Регламент Брюксел I/ следва да бъдат поставени заедно, когато се изследва въпросът за валидността на сключено чрез техниката на т.нар. „съгласие чрез кликване“ пророгационно споразумение. Считам, че в отношенията между търговеца и потребителя самостоятелността на пророгационната клауза не бива да бъде поставяна на толкова високо ниво. Иначе би било възможно потребителят да не се счита обвързан от общите условия на търговеца, защото при електронно им предоставяне не са спазени изискванията на чл. 5, пар. 1 от Директивата, но същевременно да бъде обвързан от съдържащото се в същите тези общи условия пророгационно споразумение. Обстоятелството, че „техниката на т.нар. „съгласие чрез кликване“ с общите условия на сключен по електронен път договор за покупко-продажба, които съдържат споразумение за предоставяне на компетентност, представлява общуване по електронен път, осигуряващо траен запис на това споразумение, отговарящо на изискванията на правната уредба, не е достатъчно условие, за да се счете, че е налице сключено пророгационно споразумение. Обратното е в противовес на застъпеното във всички решения на СЕС разбиране, че следва да се изследва действителната воля на страните при преценка валидността на пророгационното споразумение, защото за каква воля бихме могли да говорим при положение, че е възможно купувачът изобщо да не се е запознал с тези общи условия, тъй като „кликването-съгласие“ не води до автоматичното им отваряне. Поставяйки пазаруващия по електронен път субект в по-неблагоприятно положение от търговеца-купувач, сключил устен договор и получил писмено потвърждение с прикрепени към него общи условия[9], като го обвържем с пророгационно споразумение, за което нямаме категорични доказателства, че е дал съгласието си, противоречи на целта на чл. 23 от Регламент Брюксел I.
Форма, съобразена с практиките на страните
Тук основните насоки, които дава СЕС в решенията си са, че въпросът дали формата на сключеното пророгационно споразумение е съобразена с практиките, които страните са установили по между си, е от фактическо естество. Т.е. страната, която твърди наличието на пророгационно споразумение и иска да се ползва от него, следва да го докаже, като използва за това допустимите доказателствени способи.
Форма, съобразена с обичая в международната търговия
Както доктрината и съдебната практика приемат[10] предвидената в чл. 25, пар.1, буква „в“ от Регламент Брюксел I bis форма на пророгационното споразумение се отнася само за търговци. Целите, които преследва тази разпоредба, е наличието на действително съгласие от заинтересованите лица, като тази цел е обоснована от стремежа да се избегне незабелязано едностранно включване в договора на клаузи, с които се възлага компетентност. СЕС приема, че националният съд следва да прецени дали въпросният договор попада в рамките на международната търговия и да провери дали в отрасъла от международната търговия, в която страните извършват дейност, съществува обичай, както и дали те действително го познават или трябва да го познават. Съществуването на обичай не трябва да се определя чрез позоваване на закона на някоя от договарящите държави и трябва да се установи не за международната търговия като цяло, а за търговския отрасъл, в който страните извършват дейност. Насоките които СЕС дава към националните съдилища са, че в даден търговски отрасъл съществува обичай, ако по-специално операторите в него обичайно и редовно следват определено поведение при сключването на определен тип договор[11]. Специално за преценката на българския съд, дали формата на сключеното между търговците пророгационно споразумение отговаря на изискванията за форма, която е съобразена с обичая, който страните познават или е трябвало да познават и който в тази търговска дейност е широко известен на страните и редовно се съблюдава от страните по договори от вида, приложим в конкретната търговска дейност, от значение могат да бъдат официални документи на браншови или други съсловни организации, в които на участниците на пазара в съответния отрасъл се предлагат стандартни договорни условия, при които те да осъществяват търговската си дейност, като в тези стандартни условия съществува клауза за избор на съд[12].
Изводът, който може да бъде изведен от нормативната уредба и съдебната практика е, че при преценка на компетентността си, сезираният съд първо трябва да изследва действителната воля на страните относно желанието им да изберат конкретен съд, пред който да се решават споровете, възникнали във връзка с дадено правоотношение. Не следва да се допуска някоя от страните едностранно да налага на другата пророгационна клауза.Всеки конкретен случай трябва да се изследва самостоятелно, като сезираният съд държи на първо място сметка за автономията на волята на страните. Формалните изисквания, въведени от Брюкселската конвенция от 1968 г., разширени впоследствие с Регламенти Брюксел I и Брюксел I bis и тълкуванията, дадени от СЕС, имат за цел да предоставят на сезирания съд отправната точка при изследване на въпроса за компетентността му, но във всички случаи основният проблем, който подлежи на проверка е формираната от страните воля, без значение от начина на обективирането ѝ.
[1]Сърбинова, Д.В: Натов, Н., Мусева, Б., Андреева Я., Йордански, Ст., Ценова, Т., Сърбинова, Д., Пандов, В., Янакиев, З., Бандаков, Н., Крумов, Цв. Регламентът „Брюксел I“, Коментар. С.: Сиела Норма АД, 2012, ISBN 978-954-28-1117-6
[2] Разбирането за понятието „траен запис“ следва да бъде актуализирано постоянно с оглед технологичното развитие на обществото. В българската доктрина под траен запис се разбира изпращане на съобщението по такъв начин, който позволява записването му на твърд диск, дискета или разпечатването му ‑ виж Тодоров, Т. Международно частно право ‑ Европейският съюз и България.С.: Сиби, 2010, ISBN 978-954-730-677-6. Към настоящия момент, според мен, за да бъде изпълнено изискването на регламента е достатъчно споразумението да бъде записано на флаш памет или дори облачно пространство.
[3] За разлика от КМЧП, където подобно изискване не е предвидено ‑ за повече подробности Натов, Н. Коментар на Кодекса на международното частно право, Книга първа, чл. 1-47. С.: СИЕЛА ‑ СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ, 2006, ISBN-10: 954-649-923-4, ISBN-13: 978-954-649-923-3.
[4] Решение на Съда на ЕС от 21 май 2015 г. –Jaouad El Majdoub v CarsOnTheWeb.Deutschland GmbH, по дело С-322/14, достъпно на http://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=164356&pageIndex=0&doclang=BG&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=7010813
[5] Решение на Съда на ЕС от 7 февруари 2013 г. – Refcomp SpA v Axa Corporate Solutions Assurance SA, Axa France IARD, Emereson Network, Climaveneta SpA, по дело С-543/10, достъпно на http://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=133621&pageIndex=0&doclang=BG&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=7011207
[6] Решение на Съда на ЕО от 14 декември 1976 г. – Galeries Segoura v Rahim Bonakdarian, по дело 25-76, достъпно на http://curia.europa.eu/juris/showPdf.jsf?text=&docid=89228&pageIndex=0&doclang=EN&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=7011481
[7] Кавръкова, М. Пророгация на международната компетентност на съдилищата по граждански и търговски дела съгласно Регламент 44/2001 на Съвета на ЕС. ‑ В: Правната наука ‑ традиции и актуалност, Университетско издание „Паисий Хилендарски“, 2012, 538-544, ISBN 978-954-423-768-4
[8] Решение на Съда на ЕО от 5 юли 2012 г. – Content Services Ltd v Bundesarbeitskammer, по дело С-49/11, съгласно което „търговска практика, която се състои в предоставяне на информация само чрез хипервръзка на уебсайта, не изпълнява изискванията на посочената разпоредба, след като тази информация нито е „предоставена“ от съответното предприятие, нито е „получена“ от потребителя по смисъла на същата тази разпоредба”, достъпно на http://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=124744&pageIndex=0&doclang=BG&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=7013591
[9] Решение на Съда на ЕО от 14 декември 1976 г. – Galeries Segoura v Rahim Bonakdarian, по дело 25-76 достъпно на http://curia.europa.eu/juris/showPdf.jsf?text=&docid=89228&pageIndex=0&doclang=EN&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=7011481
[10] Кавръкова, М. Цит. съч., с. 542
[11] Решение на Съда на ЕС от 20 април 2016 г. –Profit Investment SIM SpA, в ликвидация v Stefano Ossi, Commerzbank Brand Dresdner Bank AG, Andrea Mirone, Eugenio Magli, Francesco Redi, Profit Holding SpA, в ликвидация, Redi & Partners Ltd, Enrico Fiore, E3 SA, по дело С-366/13, достъпно на http://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=176721&pageIndex=0&doclang=BG&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=7015255
[12] Кавръкова, М. Цит. съч., с. 542