адвокат Кристиан Райчев
Докторант по Международно частно право при Юридически факултет на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”
Въпросите за пророгация на международна компетентност по дела, свързани с родителска отговорност и издръжка, са предмет на уредбата на правото на Европейския съюз, която уредба след приемането на Република България като държава-членка през януари 2007 г. има примат над вътрешното ни законодателство[1]. Поради тази причина в настоящия доклад ще се обърне основно внимание на разпоредбите на съответните регламенти и на основополагащата практика на Съда на Европейския съюз в качеството му на единствения орган, компетентен да тълкува правото на ЕС[2], която трябва да бъде съобразявана от българските съдилища. Чрез анализ на нормативната уредба и относимата съдебна практика ще се представят основните положения, от които трябва да се ръководят българските съдилища при преценка за наличието на пророгация на международна компетентност по дела, свързани с родителска отговорност и издръжка.
- I. Пророгация на международна компетентност по Регламент № 2201/2003 относно родителската отговорност
- Общи бележки относно прилагането на Регламент № 2201/2003 относно родителската отговорност (Регламент Брюксел II bis).
Приемането на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 е следствие на идеята за изграждане на ясна и систематизирана уредба на правилата за компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по брачни дела и въпроси на родителската отговорност в един нормативен източник. Регламент Брюксел II bis внася съществена промяна в регулацията на материята, като премахва условието на Регламент № 1347/2000, съгласно което въпросите, свързани с родителската отговорност, попадат в обхвата на регламента само доколкото са част от брачното дело (член 1, буква б)). В този смисъл Регламент №. 2201/2003 се прилага за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по въпроси на родителска отговорност, независимо от наличието на връзка с брачен иск.
Съгласно чл. 1 от Регламент 2201/2003 той се прилага, независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се до:
а) развод, законна раздяла или обявяването на нищожността на брака;
б) определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителската отговорност[3].
Чл. 1, пар. 2 примерно и неизчерпателно изброява въпросите, които могат да се разглеждат в делата по чл. 1, буква б), докато чл. 1, пар. 3 изчерпателно посочва въпросите, за които Регламент Брюксел II bis не се прилага. Съдът на Европейския съюз в съдебната си практика приема, че иск, при който единият родител моли съда да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуването на детето им извън държавата-членка по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, въпреки че съдебното решение, постановено по иска, ще трябва да бъде взето предвид от органите на държавата членка, на която въпросното дете е гражданин, в рамките на административното производство за издаване на такъв паспорт[4].
За изясняване на понятието „родителска отговорност” следва да се имат предвид и заложените в съображение 10 на Регламент 2201/2003 насоки, съобразно които той не се прилага за въпроси, свързани със социалното осигуряване, публични мерки от общ характер по въпросите на образованието или здравеопазването, нито за решения относно правото на убежище и имиграцията.
За разлика от уредбата за компетентен съд по отношение на т.нар. брачни дела (т.е. делата за развод, законна раздяла и унищожаване на брака), при които Регламент Брюксел II bis не предвижда възможност за пророгация на компетентност, то при делата, свързани с родителска отговорност европейският законодател в чл. 12 е предвидил две хипотези, при които е възможно страните да се отклонят от общото положение (чл. 8) за компетентност на съдилищата на държавата-членка по обичайното местопребиваване на детето[5].
- Пророгация на компетентност по чл. 12, пар. 1
Регламент 2201/2003 урежда пророгацията на компетентност в случаите, когато искът за родителска отговорност е обективно съединен с иск за развод, законна раздяла и унищожаване на брака. Чл. 12, пар. 1 сочи, че съдилищата на държавите-членки, които са компетентни по силата на чл. 3, са компетентни по всички въпроси, които се отнасят до родителската отговорност, свързани с тази молба, когато:
а) поне единият от съпрузите притежава родителска отговорност за детето;
и
б) компетентността на съдилищата е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителска отговорност, към момента на сезирането на съд,
и е във висш интерес на детето.
Това законодателно решение означава, че делата, свързани с родителска отговорност, следват компетентността на съда, който разглежда делото за развод, ако изискванията, изброени по-горе, са кумулативно изпълнени. Още повече – съгласно чл. 12, пар. 2 така посочената компетентност е обвързана с висящността на делото за развод, тъй като тя се прекратява когато решението, с което се допуска или отхвърля молбата за развод, законна раздяла или унищожаване на брака, влезе в сила; в случаите, когато производството по отношение на родителската отговорност е все още висящо към датата по смисъла на буква а), решението по това производство е станало окончателно; производствата по смисъла на букви а) и б) са приключили по друга причина.
2.1. Както бе посочено по-горе, първото изискване, за да бъде възможна пророгация на компетентност по иск за родителската отговорност, е сезираният с иск за развод съд да е компетентен съобразно правилата на чл. 3 от Регламент 2201/2003. Тази разпоредба на практика изключва чисто местните[6] бракоразводни дела, както и тези, при които компетентността на съда е определена от правилата на други източници (международни конвенции, договори за правна помощ и др.). Уредените възможности за определяне на компетентен съд в чл. 3 са изброени алтернативно[7], т.е. ищецът може да избере кой съд да сезира, в случай че разпоредбите на визираната норма предоставят международна компетентност на съдилищата на няколко държави-членки.
2.2. Чл. 12, пар. 1, буква а) въвежда следващото изискване – поне единият от съпрузите да притежава родителска отговорност за детето. Тази разпоредба е продиктувана от основната идея, от която се е ръководил европейският законодател при създаване на правилата за международна юрисдикция по дела, свързани с родителската отговорност – висшият интерес на детето. Въпреки че в България е сравнително рядко срещана хипотеза, в останалите държави-членки се срещат ситуации, при които родителската отговорност върху детето е предоставена на друг член на семейството или дори извън семейството. Ако си представим ситуация, в която съпрузи, които не са носители на родителска отговорност са в производство по развод и решат да повдигнат въпрос, който да попада в обхвата на понятието по смисъла на Регламента, то при липсата на това изискване би било възможно детето и/или лицето, което носи родителската отговорност, да бъдат въвлечени в процедура, която да се развива далеч от тяхното обичайно местопребиваване. По този начин разпоредбите на Регламента гарантират доброто правораздаване на съдилищата на държавите-членки, като препятстват подобна възможност, въпреки процесуалните специфики на всяко национално законодателство. Предвиденото изискване за пророгация на компетентност цели максимална защита интересите на детето.
2.3. По-нататък чл. 12, пар. 1, буква б) урежда характерното за пророгацията на компетентност обективиране на воля от страна на съпрузите или носителите на родителска отговорност – изразяване на съгласие компетентният по развода съд да се произнесе и по въпросите на родителската отговорност. Регламент Брюксел II bis посочва две проявни форми на свободата на волята на съпрузите – изрично или недвусмислено приемане на компетентността. Извън случаите на обща искова молба, в която съпрузите или носителите на родителска отговорност са обективирали избора си на съд, изрично приемане ще е налице, когато ответникът в отговора на исковата молба заяви, че приема компетентността на съда, както и когато се яви в съдебна зала и заяви изричното си приемане Доколкото изричното обективиране на воля не създава проблеми, обект на обсъждане остава въпросът за „другия недвусмислен начин на приемане” на компетентност. При него се изследва поведението на ответника. В производството ответната страна може да постъпи по няколко начина, които индицират приемането на компетентността на сезирания с брачния иск съд относно въпросите на родителската отговорност. Така например ответникът може да се яви в съдебна зала и да не оспори компетентността на съда, което обстоятелство се приема за съгласие след като липсва възражение за международна компетентност в отговора на исковата молба (ако такъв има). Той също така може да признае исковете за основателни или да ги оспори само по размер; да предложи сключване на споразумение и т.н. Ответникът обаче може да се яви на откритото съдебно заседание, за да оспори компетентността на съответния съд. В този случай очевидно не можем да говорим за каквото и да било приемане от негова страна. Изискването на чл. 12, пар. 1, буква б) не може да се счита изпълнено и ако ответникът не отговори на исковата молба и не се яви в съдебно заседание – т.е. липсата на воля не може да се тълкува като недвусмислен начин за приемане на юрисдикцията. В случай че е налице отговор на исковата молба, в който липсва възражение за некомпетентност на съда, а впоследствие в първото по делото съдебно заседание ответникът оспори юрисдикцията на съда, то считам, че това му възражение е преклудирано[8] и следва да бъде оставено без уважение. Международната компетентност на съда е изключително важен въпрос, който не може да бъде поставян под съмнение след като с първото си процесуално действие по делото ответникът не го е коментирал. Считам, че подобно разбиране съответства на духа на Регламента и защитава интересите на всички страни в максимална степен.
В своята съдебна практика Съда на ЕС обсъжда различни действия, които ответникът предприема, за да изрази приемането на юрисдикцията. Така например, ако ответникът подаде насрещен иск, без да оспорва компетентността на съда – неоспорването на юрисдикцията се приравнява на приемането ѝ. Съдът на ЕС приема, че при назначен от съда особен представител, когато са налице предпоставки за това, не е възможно особеният представител да изрази правнозначима за приемането на компетентността на съда воля[9]. Това разбиране трябва да се съобрази от българския съд, когато ответникът не е бил намерен на адреса си и не се е явил в съда да получи исковата молба, и му се назначава особен представител на разноски на ищеца (чл. 47, ал. 6 от Гражданско процесуалния кодекс), както и когато се назначава особен представител при наличие на противоречие между интереса на родителя (в качеството му на законен представител на детето) и интереса на детето (чл. 129, ал. 2 от Семейния кодекс).
2.4. Последното, но на практика най-значимото изискване, което чл. 12, пар. 1 поставя и което следва да бъде водещо в преценката на сезирания с дело за развод съд за наличието на пророгация на компетентност, е висшият интерес на детето. Понеже за понятието „висш интерес на детето” липсва легална дефиниция, то от изключително значение за правилното му изясняване е ролята на съдията в процеса, който след като съобрази всички конкретни и специфични особености на развиващото се пред него производство и вземе предвид фактите и обстоятелствата по делото следва да направи обоснована преценка дали пророгацията на компетентност е във висш интерес на детето.
Въпреки че не е възможно да се създаде универсална дефиниция на понятието, която да бъде използвана от всички съдии при преценката им, следва да се има предвид, че Регламент № 2201/2003 в съображение 12 посочва критерия за близост като основен принцип, свързващ интересите на непълнолетния с обичайното му местопребиваване. Затова Регламент Брюксел II bis определя обичайното местопребиваване на детето като основна привръзка за определяне на международно компетентен съд. Само в изключителния случай на член 12, обичайното местопребиваване е от второстепенно значение и при наличието на останалите предпоставки на разпоредбата се изследва висшият интерес на детето. От практиката на СЕС могат да се изведат няколко критерия за преценка на този интерес. Един от тях е възрастта на детето – трябва да се има предвид зрялостта на детето и възможността му да изразява мнението си. Когато детето е невръстно и не може да се изрази по подходящ начин за съдията е много важно да създаде връзка с него, за да оцени неговото възприятие и желание. СЕС приема, че с оглед висшия интерес на детето, за него ще бъде най-подходящо да остане в зоната си на комфорт, да бъде изслушан от съдия, който говори на същия език като него, да участва в процедури в родния си град или поне в своята страна, избягвайки дългите пътувания. Като критерий за преценка на висшия интерес на детето следва да се вземат предвид и процесуалните особености на производството по решаване на въпроса за родителската отговорност. Така например в България по тези дела винаги се изготвя социален доклад от компетентните органи. За изготвянето на този доклад е необходимо да се получи информация от мястото, където детето живее; където ходи на училище и където прекарва по-голямата част от времето си. За да извърши правилна преценка, съдът трябва непосредствено да придобие мнение за интересите на детето, затова общите правила за компетентност по дела, свързани с родителска отговорност, повеляват производството да се развива в държавата по обичайно местопребиваване на детето.
С оглед на всичко гореизложено, считам, че може да се достигне до извода, че висшият интерес на детето е основното изискване, което следва да прецени сезираният съд, имащо предимство пред автономията на волята на страните. Аргумент в полза на това твърдение, е и обстоятелството, че е в най-новата си практика на СЕС застава зад изразеното от генералния адвокат по делото становище, че висшият интерес на детето оправомощава и задължава съда да коригира резултата от изразената от съпрузите воля за избор на съд.[10]
- Пророгация на компетентност по чл. 12, пар. 3
Вторият вид пророгация на компетентност, предвидена в Регламент Брюксел II bis, е тази на чл. 12, пар. 3. Тя позволява на страните в производство, което не е за развод, законна раздяла или унищожаване на брака, да определят за компетентен съд, различен от този по обичайното пребиваване на детето, по въпроси, свързани с родителската отговорност, когато:
а) детето има основна връзка с тази държава-членка и особено по силата на факта, че единият от носителите на родителската отговорност има обичайното си местопребиваване в тази държава-членка, или че детето е гражданин на тази държава-членка;
и
б) компетентността на съдилищата е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителска отговорност, към момента на сезирането на съда
и е във висш интерес на детето.
Чл. 12, пар. 3, може да се възприеме като класическата възможност за избор на компетентен съд. Разпоредбата не ограничава възможността за избор на страните само до съда по брачния иск. Въпреки това отново са поставени изисквания, които стесняват възможностите за пророгация до съдилищата на държава-членка, с която детето има основна връзка.
3.1. Първият въпрос, който се поставя при анализ на цитираната разпоредба, е какво се разбира под „производството, което е различно от това по смисъла на параграф 1”. Лесно може да се прецени, че става въпрос за производство, чийто предмет не обхваща въпрос за развод, законна раздяла и унищожаване на брака, но задължително ли е визираното в чл. 12, пар. 3 производство да е по въпрос, свързан с родителската отговорност или може да е всякакво друго производство – дори такова, което не попада в обхвата на Регламент Брюксел II bis?
Склонен съм да приема, че чл. 12, пар. 3 е приложим при всякакво производство, различно от визираното в пар. 1. Не е необходимо производството да бъде само по въпроси, свързани с родителската отговорност. Не е необходимо дори това производство да попада в обхвата на Регламент 2201/2003. Този извод се подкрепя от съпоставка на разпоредбите на чл. 12, пар. 3 и чл. 4 от Регламент Брюксел II bis. Докато в чл. 4 изрично е посочено, че „Съдът, пред когото е висящо дело на основание на член 3, е компетентен да разглежда и насрещен иск между страните, доколкото този иск попада в обхвата на настоящия регламент.”, то в чл. 12, пар. 3 европейският законодател не е посочил, че въпросното производство трябва да попада в обхвата на Регламента.
Подобно принципно разширително тълкуване на разпоредбата се подкрепя от практиката на СЕС, в която се посочва, че „Член 12, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, допуска за целите на производство в областта на родителската отговорност да се установи компетентността на юрисдикция на държава членка, различна от тази по обичайното местопребиваване на детето, дори когато пред избраната юрисдикция няма никакво друго висящо производство“[11]. Следователно сезираният съд може да приеме учредената му по силата на чл. 12, пар. 3 от Регламент № 2201/2003 компетентност, без да е необходимо това производство да бъде свързано с друго производство, което вече е висящо пред него и по отношение на което се иска пророгация на юрисдикцията (каквато е конструкцията в чл. 12, пар. 1 – имаме висящо дело за развод, по което сезираният съд е компетентен и впоследствие на основание това висящо дело за развод и другите предпоставки на пар. 1 на сезирания съд му е предоставена компетентност и по въпросите за родителската отговорност, по които той, съобразно правилата на Регламента по принцип не притежава юрисдикция).
3.2. По-нататък разпоредбата на чл. 12, пар. 3, подобно на тази на чл. 12, пар. 1, поставя изисквания, които стесняват възможността на страните за избор на компетентен съд с цел да се направи правораздаването по-ефективно и да се защитят интересите на детето.
Първата предпоставка за валидно упражнена пророгация на юрисдикция е детето да има основна връзка с тази държава-членка. Регламентът създава оборима презумпция, че такава връзка е налице, когато единият от носителите на родителска отговорност има обичайно местопребиваване в тази държава-членка или когато детето е гражданин на тази държава-членка. Допълнителни критерии за преценка на подобна връзка могат да се изведат от разпоредбата на чл. 15, пар. 3, букви а) – д) от Регламент № 2201/2003, в която са изброени няколко хипотези на особена връзка на детето с конкретна държава-членка. Те най-общо гравитират около обичайното местопребиваване/гражданството на детето и носителя на родителската отговорност имястото, където се намира имуществото на детето. Сезираният съд трябва на база тези ръководни положения във всеки конкретен случай да извършва преценка за наличието, съответно липсата, на основна връзка на детето с държавата-членка.
3.3. Второто изискване на чл. 12, пар. 3 е свързано, подобно на пар. 1, с изразеното изрично или по друг недвусмислен начин приемане на компетентността. Различни обаче са субектите, които могат да образуват правнозначима воля. Важно е да се отбележи, че българската версия на чл. 12, пар. 3, буква б) на Регламент Брюксел II bis е различна от превода на английската и немската версии на Регламента – вместо „всички страни в производството” в българския вариант са използвани думите „от съпрузите или от носителите на родителска отговорност”[12].
Казаното в коментара на чл. 12, пар. 1, буква б) относно приемането на компетентността на съда изрично или по друг недвусмислен начин важи и тук в пълна сила. Следва да се обсъдят някои специфични ситуации, които СЕС е обсъдил в своята практика по отношение на израза „всички страни в производството”. С оглед спецификите на националното процесуално право СЕС приема, че „прокурорът, който според националния закон е страна по право в образуваното по молба на родителите производство, е страна в производството по смисъла на член 12, параграф 3, буква б) от Регламент № 2201/2003”[13]. До този извод съдът достига именно след езиковото тълкуване на разпоредбите на пар. 1 и пар. 3 на чл. 12 – подчертава се употребата на думата „всички“ в израза „всички страни в производството“, която следва да се сравни с по-конкретните думи „съпрузи“ или „носители на родителска отговорност“, съдържащи се в чл. 12, пар. 1 от Регламент № 2201/2003. По този начин законодателят на Съюза се е погрижил да използва дума, която обхваща всички страни в производството по смисъла на националния закон.
Що се отнася до момента, в който трябва да бъде направено приемането от страните в производството, а именно момента на сезирането на съда – поначало този момент съвпада с датата, на която в съда е подадена искова молба или равностоен документ[14]. Това правило обаче трябва да се съобрази със спецификите на националните производства. Така в решение от 12 ноември 2014 г., L (C‑656/13, EU:C:2014:2364, т. 56 и 57) Съдът приема, че наличието на изрично или най-малкото недвусмислено съгласие по смисъла на тази разпоредба явно не може да бъде установено, когато въпросният съд е сезиран единствено по инициатива на една от страните в производството и когато по-късно друга страна в това производство още с първото си процесуално действие в рамките на същото производство оспори компетентността на сезирания съд. По същия начин, когато приложимият национален закон счита прокурора за страна по право в производство, свързано с родителска отговорност, при възражение относно извършения от родителите на съответното дете избор на съд, направено от тази страна след момента, в който този съд е сезиран, не може да се признае, че към този момент всички страни в производството са приели пророгацията на компетентност. Когато обаче такова възражение липсва, съгласието на тази страна може да се счита за имплицитно и условието пророгацията на компетентност да е приета по недвусмислен начин от всички страни в производството към момента на сезирането на този съд, може да се счита за изпълнено[15]. Съгласно чл. 133 от Семейния кодекс прокурорът участва в производство за ограничаване и за лишаване на родителски права, а чл. 161 от Семейния кодекс предвижда участието му в производство по обжалване на действията на органа по настойничеството и по попечителството, така че цитираната практика на СЕС и изведените от нея насоки важат с пълна сила и за българския съд. Тук е важно да се посочи, че съгласно българското законодателство[16] прокурорът може да участва още в дела, свързани с припознаване и осиновяване, но тези производства не попадат в предметния обхват на Регламент 2201/2003[17]. Горните тълкувания могат да се приложат съответно и спрямо други страни, участващи или имащи възможността да участват в производство по чл. 12, пар. 3 от Регламент Брюксел II bis[18].
3.4. Последната предпоставка на чл. 12, пар. 3 е компетентността, установена по този начин, да бъде във висш интерес на детето. Считам, че споменатото по този въпрос по отношение на чл. 12, пар. 1 по-горе е валидно и тук.
3.5. На последно място, съобразно чл. 12, пар. 4 от Регламент 2201/2003 пророгацията на юрисдикция е възможна дори ако обичайното местопребиваване на детето не е в държава-членка. Регламентът приема, че когато обичайното местопребиваване на детето е в трета държава, която не е договаряща страна по Хагската конвенция от 19 октомври 1996 г. относно компетентността, приложимия закон, признаването, изпълнението и сътрудничеството по отношение на родителската отговорност и мерките за закрила на децата, определената съгласно чл. 12 юрисдикция е във висш интерес на детето, „особено когато производството е невъзможно в третата държава”.
Трябва да се има предвид, че когато детето има обичайно местопребиваване в държава, която не е член на ЕС, но е страна по Хагската конвенцията от 1996 г., Регламентът не намира приложение за сметка на Конвенцията, чиито разпоредби съдържат механизъм за пророгация на компетентност, който е много подобен на този на Регламент № 2201/2003.
- II. Пророгация на международна компетентност по Регламент № 4/2009 относно задълженията за издръжка
- Общи бележки относно прилагането на Регламент № 4/2009 относно задълженията за издръжка
С цел гарантиране интересите на кредиторите по вземания за издръжка и насърчаване правилното правораздаване в ЕС е приет Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18 декември 2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка. Уредбата на Регламент 4/2009 доразвива и приспособява правилата на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела към спецификите на правоотношенията, породени от вземане за издръжка[19] и цели премахване на формалностите около изпълнението на решението от една държава-членка в друга чрез автоматично изпълнение без необходимостта от нарочно производство за това[20].
Съгласно чл. 1 от Регламента приложното му поле обхваща задълженията за издръжка, произтичащи от семейни, родствени, брачни отношения или отношения по сватовство. Понятието „задължение за издръжка“ се тълкува автономно[21]. Регламент № 4/2009 съдържа стройни правила за определяне компетентността на съдилищата на държавите-членки, които имат за цел да защитят интересите на кредитора по издръжката, който е по-слабата страна, чрез установяване на алтернативна юрисдикция – чл. 3. Регламентът борави с понятието „взискател”, легално дефинирано в чл. 2, т. 10 като „всяко физическо лице, на което се дължи или за което се твърди, че му се полага издръжка”[22]. Чл. 3, букви а) и б) от Регламент № 4/2009 предоставят възможност на кредитора да заведе дело пред съда по обичайното местопребиваване на ответника или пред съда по своето обичайно местопребиваване[23]. Чл. 3, букви в) и г) създават възможност за разглеждане на въпроса за издръжката съвместно с иск за гражданско състояние или с иск за родителска отговорност, когато националното законодателство на сезирания съд предвижда възможност за подобно съединяване на искове и компетентността на този съд не се основава единствено на гражданството на една от страните.
Регламент 4/2009 предвижда два вида пророгация на компетентност – изрична (чл. 4) и мълчалива (чл. 5).
- Избор на съд – чл. 4 от Регламент 4/2009
Чл. 4 от Регламент 4/2009 предвижда възможност страните да се договорят, че в дадена държава-членка следният съд или съдилища са компетентни да се произнасят по спорове, свързани със задължения за издръжка, които са възникнали или могат да възникнат помежду им:
а) съд или съдилища на държавата-членка, в която е обичайното местопребиваване на една от страните,
б) съд или съдилища на държавата-членка, чийто гражданин е една от страните,
в) при задължения за издръжка между съпрузи и бивши съпрузи:
- i) съдът, компетентен да се произнася по техните спорове относно брачни отношения, или
- ii) съд или съдилища на държавата-членка, в която е било последното общо обичайно местопребиваване на съпрузите в продължение на не по-малко от една година.
Пророгационното споразумение следва да бъде сключено в писмена форма, като изрично е посочено, че всяко съобщаване по електронен път, което осигурява траен запис на споразумението, се счита за равностойно на „писмена форма”. Считам, че разбирането за понятието „траен запис“ следва да бъде актуализирано често с оглед бързото технологично развитие на обществото. В българската доктрина под траен запис се разбира изпращане на съобщението по такъв начин, който позволява записването му на твърд диск, дискета или разпечатването му[24]. Към настоящия момент, според мен, за да бъде изпълнено изискването на Регламента е достатъчно споразумението да бъде записано на флаш памет или дори облачно пространство.
Условията, посочени в буква а), б) или в), трябва да са изпълнени в момента на сключване на споразумението относно избора на съд или в момента на образуване на производството. Също така пророгационното споразумение предоставя на избрания съд изключителна компетентност, освен ако страните не са решили друго. Това означава, че при наличието на такова споразумение само и единствено избрания от страните съд има юрисдикция да се произнесе по въпроса за издръжката. С оглед на спецификата на вземането за издръжка е възможно при настъпването на определени обстоятелства да се иска увеличение на присъдена с предходно съдебно решение издръжка, като се инициира ново производство. Тогава се поставя въпросът дали ако страните са сключили пророгационно споразумение в първото производство по издръжка, това споразумение ще продължи да действа и по отношение на последващи такива? Считам, че освен ако страните не са посочили изрично, че така определеният от тях компетентен съд ще има юрисдикция да се произнася по въпросите за издръжка, включително при последващи производства, предизвикани от настъпили промени, то по-скоро пророгационното споразумение ще загуби силата си след прекратяване на първото производство. Аргумент в подобна насока би могъл да се извади от самата разпоредба на чл. 4 от Регламента, както и от съдебната практика на СЕС, според която „Компетентността по въпросите на родителската отговорност, пророгирана на основание член 12, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, в полза на юрисдикция на държава членка, сезирана по взаимно съгласие от носителите на родителската отговорност, отпада с постановяване на влязло в сила решение по това производство.”[25]. В крайна сметка страните винаги биха могли да сключат ново пророгационно споразумение и след като не са изявили изричното си намерение да разширят обхвата на първоначалното такова спрямо бъдещи производства, то не бива толкова важен въпрос като определянето на международната юрисдикция на спора да се осланя на догадки и тълкуване предполагаемата воля на страните. Считам, че подобно разбиране защитава в максимална степен интересите на всички страни в производството.
Възможността за избор на съд по чл. 4 от Регламента е изрично изключена при спорове относно задължение за издръжка на дете, ненавършило осемнадесет години. Това законодателно решение на практика не позволява на съпрузи в процес на развод, включващ и въпроси, свързани с родителската отговорност, да изберат същия съд да се произнесе и по въпросите за издръжката на родените от брака деца, но им позволява да му предоставят компетентност по отношение на дължимата между тях издръжка след прекратяване на брака им. Все пак Регламентът в чл. 3, буква в) урежда възможността при наличието на определените предпоставки този съд да има компетентност да се произнесе и по въпроса за издръжката на непълнолетните деца. В този смисъл разпоредбите на Регламент 2201/2003 и Регламент 4/2009 при определени предпоставки биха позволили на българския съд да осъществи уреденото в чл. 59, ал. 2 от Семейния кодекс задължение за служебно произнасяне по въпросите за родителска отговорност и издръжка[26].
- Компетентност, основана на явяване на ответника – чл. 5 от Регламент 4/2009
Регламент 4/2009 урежда и т.нар. мълчалива пророгация на компетентност, като посочва, че освен в случаите, когато компетентността произтича от други разпоредби на настоящия регламент, компетентен е съдът на държава-членка, пред който се явява ответникът. Това правило не се прилага, ако ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда.
Мълчаливата пророгация, за разлика от избора на съд по чл. 4, е приложима и в случаите на спор относно задължение за издръжка на дете, ненавършило осемнадесет години. В този смисъл компетентността, основана на явяване на ответника има по-широк обхват на действие[27] от изричното предоставяне на компетентност.
Един от основните въпроси, които се поставят при изследване наличието на мълчалива пророгация, е какво се има предвид под „явяване на ответника” и кога се стига до учредяване на компетентност. Очевидно мълчаливо учредяване на компетентност няма да е налице, когато ответникът изрично оспори компетентността на сезирания съд (чл. 5, изр. 2). Това оспорване може да бъде сторено изрично или чрез конклудентни действия. Като конклудентно оспорване на компетентността на сезирания съд може да се третират възражението за наличие на избор на съд по чл. 4 от Регламента; представянето на доказателства, че самият ответник е завел по-рано дело срещу ищеца в друг съд. Считам обаче че ако ответникът предяви насрещен иск пред сезирания съд може да се приеме, че той чрез конклудентни действия е приел компетентността на този съд. Признание на иска или оспорване само на размера на претендираната издръжка също могат да се третират като мълчалива пророгация.
От значение е и въпросът до кой момент може да се направи възражение за липса на компетентност на сезирания съд. Регламентът не посочва такива граници, затова трябва да се изследва понятието „явяване”, употребено в разпоредбата. Дали се разбира фактическото явяване в открито съдебно заседание или всяко едно процесуално действие на ответника, извършено в производството с цел защита срещу исковата молба може да се третира като явяване? В своята практика относно тълкуването на правилата за мълчаливо учредяване на компетентност по граждански и търговски дела[28] СЕС приема, че оспорването на международната компетентност не може да се прави след извършването на такова действие, което според процесуалното право на сезирания съд се счита за начало на защитата[29].
Считам, че ако ответникът подаде отговор на исковата молба, в който не оспори международната компетентност, но впоследствие се яви в съдебно заседание и тогава го стори, то това му възражение ще е преклудирано. Ако обаче ответникът не е подал отговор на исковата молба, но пък се яви в съдебно заседание и оспори юрисдикцията на съда, то тогава сезираният съд би следвало да вземе предвид това възражение. Това е така, защото ответникът за първи път взима становище по развиващото се производство именно в откритото съдебно заседание. Липсата на отговор на исковата молба не следва да се счита за конклудентно приемане на компетентността в този случай. В този смисъл началният момент на защитата на ответника следва да се преценя във всеки конкретен случай. Именно с оглед различните обозрими ситуации, както и спецификите на процесуалните правила на всички държави-членки, европейският законодател е решил да използва термина „явяване на ответника” и е предоставил на дискрецията на всеки национален съд да прецени кой е моментът на „явяване” на ответника в производството.
III. В обобщение може да се посочи, че уредбата на пророгацията на компетентност по дела, свързани с родителска отговорност и издръжка, цели максимална закрила на интересите на децата. Висшият интерес на детето не се презумира от волята на съпрузите или носителите на родителска отговорност, а трябва да бъде установен от съда. При преценка за наличието на валидно учредена международна компетентност, българския съд трябва във всяка конкретна ситуация да се ръководи от този интерес. Затова дори всички други предпоставки на чл. 12 от Регламент 2201/2003 да са налице, съдът може да приеме, че не е компетентен и законосъобразно да прекрати производството. Продължение на разбирането на европейския законодател, че интересът на детето е основополагащ при уредбата на международната компетентност, е обстоятелството, че Регламент 4/2009 изобщо не дава възможност за отклоняване от общите правила чрез пророгация на компетентност по дела за издръжка на дете, ненавършило осемнадесет години. В този смисъл по делата за родителска отговорност и издръжка с международен елемент компетентността на българските съдилища трябва винаги да се основава преди всичко на интереса на децата.
[1] Попова, Ж. Право на Европейския съюз. С., Сиела, 2009, с. 358 и сл.
[2] Попова, Ж. Цит. съч., с. 433 и сл.
[3] Чл. 2, т. 7 от Регламент 2201/2003 дефинира термина „родителска отговорност” като всички права и задължения, отнасящи се до лицето или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или по силата на споразумение, имащо еднакъв правен ефект. Терминът включва правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето.
[4] Решение от 21 декември 2015 г., Гогова, C-215/15, ЕС:C:2015:710
[5] Понятието за обичайно пребиваване по смисъла на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда. За тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. – Решение от 2 април 2009 г., A, C-523/07, ЕС:C:2009:225, параграф 44. Вж. също Решение от 22 декември 2010 г., Mercredi, C-497/10, ЕС:C:2010:829;
За повече информация относно понятието „обичайно местопребиваване“ в Международното частно право:
Трендафилов, В. Националност, домицилий и обичайно местопребиваване в Международното частно право. Право, Политика, Администрация, 2019, № 3, стр. 61-67, ISSN:2367-4601 и
Трендафилов, В. Обичайното местопребиваване в българското международно частно право. StudiaIuris, 2019, № 1, стр. 90-97, ISSN 2367-5314
[6] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, Седмо допълнено и преработено издание. С., Сиела, 2001, с. 884
[7] Член 3, параграф 1, букви а) и б) от Регламент № 2201/2003 предвижда редица основания за компетентност, без да установява никаква йерархия. Всички обективни основания, изложени в член 3, параграф 1, са алтернативи. – Решение от 19 юли 2009 г., Hadadi, C-168/08, ЕС: C: 2009: 474, параграф 58
[8] Аргумент от чл. 119, ал. 4 от ГПК
[9] Компетентността на съдилищата, сезирани с разглеждането на иск, свързан с родителска отговорност, не би могла да се счита за „изрично или по друг недвусмислен начин приета от [всички страни в производството]“ по смисъла на тази разпоредба единствено поради обстоятелството, че назначеният служебно от тези съдилища процесуален представител на ответника, поради невъзможността на последния да се връчи исковата молба, не е повдигнал възражение по компетентността на тези съдилища. – Решение от 21 октомври 2015 г., Гогова, C-215/15, EС:C:2015:710;
Освен това отсъстващ ответник, който не знае за предявения срещу него иск, и при назначаването на особен представител на отсъстващия ответник, не може да предостави на този особен представител цялата необходима информация, за да се прецени международната компетентност на сезирания съд, и да му позволи да оспори ефективно тази компетентност или съзнателно да я приеме. При тези обстоятелства явяването пред съд на посочения особен представител на отсъстващия ответник също така не може да се счита за равностойно на мълчаливо приемане от страна на посочения ответник. – Решение от 11 септември 2014 г., A, C-112/13, ЕС:C:2014: 2195, параграф 55.
[10] Становище на генералния адвокат, представено на 6 декември 2017 г., Alessandro Saponaro срещу Kalliopi-Chloi Xylina, C-565/16, EС:C:2017:942, параграф 70.
[11] Решение от 12 ноември 2014 г., L срещу M, C‑656/13, EС:C:2014:2364
[12] Натов, Н., Б. Мусева, В. Пандов, Т. Ценова, Д. Сърбинова, Ст. Йордански, Ем. Цанев, М. Станков, Регламентът Брюксел IIA, С., Сиела, 2014, с. 189. В английската версия на Регламента – „the jurisdiction of the courts has been accepted expressly or otherwise in an unequivocal manner by all the parties to the proceedings at the time the court is seised“, а в немската – „alle Parteien des Verfahren szum Zeitpunkt der Anrufung des Gerichts die Zuständigkeit ausdrücklich oder auf andere eindeutige Weise anerkannt haben“
[13] Решение от 19 април 2018 г., Alessandro Saponaro срещу Kalliopi-Chloi Xylina, C‑565/16, EС:C:2018:265
[14] Решение от 1 октомври 2014 г., E., C‑436/13, EС:C:2014:2246, параграф 38 и Решение от 12 ноември 2014 г., L, C‑656/13, EС:C:2014:2364, параграф 55
[15] Решение от 19 април 2018 г., Alessandro Saponaro срещу Kalliopi-Chloi Xylina, C‑565/16, EС:C:2018:265
[16] Вж. чл. 66, ал. 5 от СК; чл. 97, ал. 1 и чл. 105 от СК
[17] Съгласно чл. 1, пар. 3 от Регламента:„Настоящият регламент не се прилага за: а) установяването или оспорването на връзката родител-дете; б) решенията за осиновяване, мерките, подготвящи осиновяването или прекратяването на осиновяването; в) имената на детето; г) пълнолетието; д) задълженията за издръжка; е) доверителна собственост или наследяване; ж) мерките, предприемани в резултат на престъпленията, извършени от деца.“
[18] Чл. 133 и чл. 161 от СК предвиждат възможност за участие и на Дирекция „Социално подпомагане“ в производствата.
[19] Съображение 15 от Регламент 4/2003
[20] Съображение 9 от Регламент 4/2003
[21] Съображение 11 от Регламент 4/2003
[22] Това обстоятелство следва да се има предвид при завеждане на дело от законен представител на лице, на което се дължи издръжка. Международната компетентност няма да се определи по обичайното местопребиваване на законния представител, защото той не е взискател по смисъла на Регламента.
[23] Понятието „обичайно местопребиваване” следва да се тълкува автономно и посочва както международно компетентния, така и местно компетентния съд да разгледа делото за издръжка – за повече информация вж. Мусева, Б., Е. Василева, Д. Костова, Т. Градинарова, М. Фурнаджиева, Ив. Солакова, Св. Калинова, К. Маринова. Съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси в ЕС, Част IV. С., Проект BG05SFOP001-3.002-0002 „Иновативни продукти и услуги в обучението, представяно от НИП”, финансиран от Оперативна програма „Добро управление”, съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския социален фонд, Договор № BG05SFOP001-3.002-0002-С01/12.09.2017 г., 2019, с. 287
[24] Тодоров, Т. Международно частно право Европейският съюз и България. С., Сиби, 2010, с. 101
[25] Решение от 1 октомври 2014 г. E., C‑436/13, EС:C:2014:2246
[26] При изясняване на този въпрос трябва да се има предвид Определение от 16 януари 2018 г., РМ срещу АН, С-604/17, EС:C:2018:10, в което СЕС посочва, че служебното задължение на българските съдилища по чл. 59, ал. 2 от СК е осъществимо само при наличие на предпоставките за международна компетентност по отделните въпроси съобразно разпоредбите на Регламентите.
[27] Настоящия доклад няма за цел на следва въпроса на съотношението на уредените в Регламент 4/2009 способи за определяне на международната компетентност по дела, свързани със задължения за издръжка.
[28] Решение от 24 юни 1981 г., Elefanten Schuh, С- 150/80, ECLI:EU:C:1981:148
[29] Мусева, Б., Е. Василева, Д. Костова, Т. Градинарова, М. Фурнаджиева, Ив. Солакова, Св. Калинова, К. Маринова. Цит. съч., с. 24